Играта върху огън — един от българските народни обичаи е известна с наименованието нестинарство. Огнените игри са дали неговото название, но те не изчерпват съдържанието му, а само кулминацията на обичаите и обредите, извършвани в деня на храмовия празник на селището и най-често в деня на св. Константин и Елена. Всички действия в подготовката на празника до обредното обхождане с иконите и нестинарския тъпан на селището имат за цел да подсигурят здраве и плодородие чрез покровителството на светците. Благоволението ще се спечели с празнуване деня им от цялото село и с игра върху огън от определени мъже и жени.

Тази култова старина в Източна Тракия е запазена като рядък етнографски факт до началото на XX в. Стеснена в малка географска площ, тя обхващала някога села, в които в по-ново време е била само спомен.

Отпреди XIX в. за нестинарството няма вести, но това, което се наблюдава в края на века говори, че часът на обичая е настъпил. Не може да се спре загиването на тази религиозно-битова преживелица, дошла в противоречие с верските и просветни идеи на времето. В тоя район нестинарският обичай се е запазил дълго поради неговата изолираност. Нестинарските села са разположени край недостъпните брегове на Черно море между Созопол, Василико, Мидия и непроходимите гори на Странджа планина. Заради гонитбите от представителите на църквата обичаят е губел привържениците си числено и пространствено. Той е загивал с изоставянето на мистичния танец и запазването само на лечителската и гадателската дейност на нестинарите. Ускореното му премахване е станало с две съдбоносни събития в Одринско — Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. и окончателното прогонване на източнотракийските българи от бащината им земя през 1913 г.

Дотогава обичаят или споменът за него е бил запазен в странджанските села, населени с българи, с българи и гърци или само с гърци. От писанията на редица изследователи се разбира, че нестинарството е било живо през XIX в. в селата Свети Стефаново, Аксиджим, Яна, Труле, Ургас, Кемербургас, Урумбегли, Ятрос, Пенека, Серген, Велика, Чонгара, Бунархисар, Курудере, Колибите, Пиргополо, Маджура, Дерекьово — всички останали в пределите на Турция след 1913 г. и селата Българи, Варвара, Кости, Бродилово, Кондолово, Заберново, Стоилово, Визица, Черноморец, Синеморец, Китен, Резово, Кладара, Бръшлян, Звездец, Бяла вода, Крушевец, Ново Паничарево. От изброените села в България са се запазили в първата половина на XX в. само Българи и Ново Паничарево.

През 1913 г. в с. Ново Паничарево, Бургарско, се заселват бежанци от Лозенградско. От тяхната среда излиза нестинарката Кера Йорданова, дошла от с. Велика, Лозенградско, и синът ѝ Илия Йорданов. Новите нестинари започват да играят в жаравата през 1934 г. и няколко последователни след нея години, но обичаят не успява да се вкорени в бита на населението. То няма почва сред местните жители и дошлите бежанци и не просъществува. Немислимо е в средата на XX век да се насаждат сред народа древни вярвания и преживелици. Немислимо е да бъдат запазени и у разпилелите се бежанци, лишени от покрив, поминък, родни места, загубили възможността за изпълнение на старинните традиции.

Българската книжнина разполага с проучвания и сведения за нестинарството, будило любопитство с игрите си върху жарава. В началото привлича вниманието на битоописвачи и публицисти, а по-късно на лекари, писатели, юристи.

Най-ранно известие за нестинарите срещаме през 1866 г. във вестник Гайда. Петко Р. Славейков помества кратко описание за нестинарските обичаи и игри в няколко села на Созополска епархия. Славейков наново се връща към темата през 1875 г. и я допълва с подробности на по-широка етнографска основа.

Константин Иречек също споменава в книгата си Княжество България (Ч. 1. С., 1899, с. 112) за нестинарството, като повтаря казаното от Славейков. Нови сведения се явяват едва в края на XIX в. и първата половина на XX в.

За нестинарството пишат: Георги п. Аянов, С. С. Бобчев, д-р Д. Гаврилов, Ст. Грудев, д-р Гюлеметов, Добран (псевдоним), д-р Гр. Запрянов, Ст. Шивачев, Димитър Маринов, Христо Силянов, И. Смирнов, д-р Ем. Шаранков, Г. Топалов и др.

Основни проучвания върху нестинарството прави професор Михаил Арнаудов, когото темата занимава още в началото на XX в. и който прави научни обобщения в трудовете си: Български народни празници, обичаи, вярвания и забави през цялата година; Студии върху българските обреди и легенди, претърпели няколко издания.
Проучвания в последното останало нестинарско село в Странджа прави Росица Ангелова (Ангелова, Р. Игри по жарава. Нестинарството. С., 1955) Като се спира на капиталните проучвания, направени от проф. Михаил Арнаудов, и съобщенията, правени преди него, тя отчита, че причините за запазване на старината най-дълго в село Българи (Ургари, Улгари) е неговото оставане в пределите на България след 1913 г., откъснатостта му от културните центрове, неудобните пътища, компактност и затвореност на селището за връзка и прилив на жители от други населени места.

Ангелова описва не само кулминацията — играта върху жарава, но се спира и на целогодишните нестинарски обреди, извършвани от главния нестинар и цялото село. Имала е възможност да беседва и черпи сведения от последната нестинарка на с. Българи — Злата Даскалова. Внася известни поправки за времетраенето на танца върху жарава, преминаването на „фатените” през хармана от живи въглени. Р.Ангелова е събрала и систематизирала още тогава живи легенди за внедряване на нестинарството в с. Ургари. Част от тия легенди навярно са битували и в обезбългарените села и градчета на Източна Тракия през 1913 г.

Култът към огъня и играта върху жарава са били известни в древността на елини, римляни, на западните народи и са запазени в по-ново време у индуси, китайци, перси, японци, сибиряни, в Тихоокеанските острови Фиджи и Америка.

Древен езически обичай, пренесен в християнството, нестинарството е битувало само при българите от Източна Тракия. У жителите на нестинарските села е съществувало убеждението, че първи разсадници на тоя обичай в Странджа са били селата Кости и Бродилово. До 1914 г. в двете села е живяло гърчеещо се население. Предполага се, че гръцкото население по странжданското Черноморие е дошло от малоазийските брегове и от островите, когато било подгонено от турците при опустошението и завоеванието на тези земи през първата половина на XIV в. Може да се приеме, че този обичай е пренесен у нас от Мала Азия. Възможно е сектите да са дошли и по-рано, подгонени от византийското православие, което не е могло да ги търпи във Византия. Потърсили са убежище в България, когато тия покрайнини са били българско владение при Симеон (X в.) или при Иван Асен II (XII в.)

Проучвания и наблюдения върху нестинарството на селищата, останали в пределите на Турция, не е имало възможност да се правят. Събрани са оскъдни сведения от разпилените бежанци. Наблюдения са извършвани само в единствено запазеното нестинарско село Българи. Някогашните жители на Българи уверявали, че нестинарството те са възприели от селата Кости и Бродилово. Праотците на тия две села някога живеели в изчезналото село Припори (Припор, Три брода) на р. Велека — 4—5 километра по-нагоре от Кости и Бродилово.

Говорът на двете села, примесен с гръцки и български думи, бил неразбираем за гърците във Василико и Ахтопол. Облеклото им било подобно на българското в околните села. Връзките със село Българи били особено близки през „Костадинскет мясец” (май), когато започвала подготовката на празника св. Костадин и Елена. Правели се срещи на иконите на двете села и взаимно са се канели на тържеството. Храмовите празници на Кости и Българи е бил свети Константин. Играта върху жарава се е извършвала в едно от селата. В Кости и Бродило в огъня са играели мъже и жени, докато в Българи в по-ново време са играели изключително жени.

В далечната старина играта в жарава е била в дните на св. Костадин и Елена, но с време, съобразена с християнството, се е пренесла в дните на храмовите празници, на селския събор (панагир) — Великден, Гергьовден, Еньовден, св. Троица, св. Марина, св. Илия, Преображение, св. Богородица, Кръстовден. Така огнените празници са продължавали до започване на есента.

Несъмнено изворът на нестинарството е езическа религиозна практика. Обреди за посвещение на избрани жреци. Останал е танцът върху жар и лечебно-магическата функция, подчинени без противопоставяне на християнството. Гръцкото, а по-късно и българското висше духовенство са посещавали тоя край и са забранявали играта в огъня и носене на „опашати” икони в деня на храмовия празник. Свещеници са отнемали тези икони от ръцете на нестинарите и са ги пъдели от черквата и огъня. Но крепката вяра на нести-нарите е заразявала цялата среда и е намирала нови привърженици, обхванати от мистичния дух на светеца-покровител.

Съществен елемент в религиозната мисъл на нестинарите е вярата, че те могат да бъдат обхванати от духа на патрона си в деня на празника, за да играят и пророкуват. Нестинарят вижда и чувства светеца. Той го моли да му дойде на помощ. Очаква неговото покровителство при играта в огъня и знае, че светецът „угася” огъня пред неговите стъпки. Чувства се оръдие на неговата воля и е ощастливен от неговата милост. Светостта на върховния покровител се пренася върху земния служител и по силата на праведен живот, молитви и самоизмъчвания. Главният нестинар добива авторитет на боговдъхновен жрец. Той не се преструва, а наистина долавя гласа на светеца. Вижда образа му и преживява състояние на истинска афектация и божествено присъствие. Изпълнило го с очарование, дар за прозрение и героични решения. Нестинарят прави за всичко отговорен светеца си, за своите предричания, за ненаранимостта си в огъня, когато изразява една субективна истина, реален ентусиазъм от средата, в която живее. Нестинарят уверява, че вижда духом св. Костадина, св. Илия, св. Марина, че той иде на гости и сяда край него. Играе в огъня, защото светецът го е накарал. Светецът идва на помощ и закрила и за прокоби, когато го извика с „Ела ми на помощ, свети Костадине!” Светецът вижда кога нестинарят изпълнен с него се впуска в огъня. Затова думите му се възприемат от суеверното население и се превръщат в неизменна заповед.

Приобщаването на цялото население към нестинарската вяра започва с предварителна подготовка на празника още от началото на годината, от Васильовден. В дома на главния нестинар вземат решения за оброците за здраве и оздравяване, за плодородие и добруване на цялата селищна общност. Извършва се тържествена процесия начело със свещеника и главния нестинар из селото, с гайда и свещения тъпан, с икони, посещават всеки дом за „здравье”. Във всяка къща иконите престояват по няколко минути, за да не остане нито една непосетена.

Голямата подготовка за нестинарския празник започва с настъпването на „Костадинскет мясец”, месец май. Основно почистване и ремонтиране на параклиса „нестинарската столнина”. Ежедневно палене на свещи и прекадяване от главната нестинарка. Очаква се пристигането на най-желания гост за селото — патрона на християнския храм. Провеждат се нощни шествия. Преди деня на светеца ургарци са отивали да канят костници за общо празнуване. Срещите са ставали между двете села пак с икони, свещен тъпан и гайда. Разменяли са поздрави: „Млого здравье от дядо Костадина (с. Кости) на малък Костадина (с. Ургари) да дойде тъва година на госке!” Целуват иконите и се споразумяват за мястото на празнуването.

В деня на светеца в зори бие камбаната за черковна служба. Чер-куването завършва с причастие на нестинарите и всички спазили задължителния пост. След службата момчета вземат опашатите икони с ликовете на патрона и ги отнасят в параклиса — нестинарската столнина, където се съхранява свещеният тъпан. Там на комина горят три запалени дървета, на желязната поставка (маналья) горят свещи, а в кадилницата е запален тамян. Подготовката е направена от главната нестинарка и помощничките ѝ. Идва свещеникът. Отслужва се ново богослужение за светеца. Пристигналите гайдарджии и барабанчик засвирват мелодията на нестинарския танец. Миряните се залавят на хоро и с него започва настройването „първото прехващане (префатаньня) на нестинарките”. Шествието се отправя към аязмото — лековития извор. Покритият през останалите дни на годината извор е открит и почистен. Прави се водосвет. Поръсените с босилкова китка и светена вода миряни пият от изворовата вода за здраве. С музика и движещо се хоро, но по други пътища, шествието се завръща в селото.

В късния следобед на пометения мегдан сред селото се докарват от 5 до 10 кола дърва. След свършване на деня камарата се запалва. Мъже с пръти разстилат жаравата в кръг 3—4 метра в диаметър и дебелина 10—12 см.

Недогорелите дървета се натрупват в края на хармана. Донесени са опашатите икони и свещеният тъпан. Засвирва нестинарската мелодия. Дошли са нестинарките, цялото село и гостите на събора. Въздействащата сила на мелодията обхваща всички присъстващи. Несварилите да дойдат навреме оставят всякаква работа и тичат към мегдана. Около огъня се вие хоро от всички присъстващи. Обхванатите от нестинарския транс жени се пускат от хорото. Пре-бледняват, изпадат в трепетно състояние. Хорото се разтуря и присъстващите заемат място около огъня. Нестинарките започват танц около огнения харман и най-екзалтираните хващат опашата икона и се впускат в жаравата. Минаването през огъня бива бавно „сурнене” (влачене на крака) или бързо преминаване. Главната не-стинарка при играта в огъня или когато минава край него предрича бъдещето на селото и на отделни лица, бъдещи премеждия и възможното им отстраняване. Спасяването от бедите ще настъпи с обещан и пренесен в дар оброк (курбан) на светеца покровител.

След полунощ се прекратява свирнята. Успокоени от целебната сила на огъня, пречистени от духа на светеца покровител, нестинарките се връщат в „столнината”. Там се оставя свещеният тъпан. Жените сръбват по капка ракия, хапват по малко от курбана (основната част е раздадена на селото „за здравье”). Следващият ден са се върнали в естественото си състояние. По-възрастните могат да почиват, младите поемат обикновените си задължения. Иконите се отнасят в черковния храм. Свещеният тъпан се съхранява в „столнината”.

Нестинарите са най-често жени, поради податливост на внушения, чувствителност, нервна възбуда. Понякога действа домашният пример, подчинение на слабите воли и силната вяра в решителни и влиятелни нестинари. Срещат се случаи на посвещения след тежка болест, когато кризата създава почва за халюцинации, насочени към нестинарството.

Особено място в обществото на нестинарите заема главният пръв нестинар. Най-често това е жена, смятана за сестра на светеца. Тази неофициална, но религиозно тачена длъжност, се избира на основата на личностни показатели: дар да изтрайва в огъня, строго благочестие, умение да предрича и лекува. На нея се подчиняват всички нестинари, цялото село, в нейната къща понякога се намира столнината на иконите и тъпана, от нея всички очакват поука, отгатване на тайни, лекуване на болести, съвети в решителни случаи.

Разпитвани, нестинарите не са могли да обяснят смисъла на играта в огън, нестинарските обичаи, произхода на празника. Всичко у тях е инстинкт, несъзнателно приобщаване към една общоселска традиция, липса на съзнание за верска истина или догма. Не съзнавали какво преживяват в момента на „префатаньнято”. „Туко се изгубиш, та не ти се гледа, че огънет те пари...” Тва не ти е огънь, а ти е хубос, хубос...” Изгубва и поглед, и снага, не усеща нищо. Изпитва ли горещо? — не може да каже. Отговаря само: „Хубавко...” Защо се прави обичаят, от какво е останало да се гази огън? Господ и света Богородица са наредили това.” Като удари тъпънет и засвири гайдата, туко трепнеш, та се загубваш: гаче госпокь те управя (насочва). Не вигьваш ни хора ни нищо.” Така е отговаряла на професор Арнаудов главната нестинарка на с. Българи баба Нуна преди повече от седемдесет години.

Кратките лирични легенди за нестинарството не обясняват неговия произход и смисъл, но разкриват вярата и привързаността на нестинарките към своята религия.

„Някога всяка година срещу Костадиновден идвал елен на Влахово (местност край някогашното село Припор) и с рогата си почиствал извора от паднали листа и клонки. Една година ловци от далечни места го видели как събира листа с рогата си и го убили. Оттогава еленът не се появил и Голямата язма започнала да запустява”. И в друг вариант: „Рогачът излизал от гората в предният ден на „панагирят”, за да бъде пренесен в курбан. Една година се забавил. Щом дошъл заморен, веднага го заклали. От следващия празник еленът престанал да идва и хората започнали да ходят по-рядко на Влахово”.

Дотегнало на дядо госпокь да се грижи за хората. Намислил да си намери помощник. Как да го избере? Наклал голям огън и де имало момчета посвета ги събрал. Искал да изпита кой ще му е най-верен. Казал им: „Който влезе в огънет да мн поиграе, ше ми стане помощник. Сичките се уплашили. Саде енно момче, Костадин се казвал, не се уплашило. Влягнало в огьнет и зело да играе. Зел го за помощник госпокь и като дошло време да се жени пак така избрал мома. Наклал огънь. Събрали се момите и рекъл коя ще поиграе в огьнет. Енна мома, Елена ѝ било името, не се уплашила. Нагазила в жарта и затъпкала по нея. Събрал ги госпокь и наредил за спомен ката година на денет им да се пали огън и да се играе по него.”

„Цар Костадин и царица Елена воювали енно вряме с турците. Враговете им ги нападали, изсипали горите и ги палели. Оградили цялото царство с огън. И птичка не можела да префръкне над него. Ама свети Костадин и Елена с божата помощ преминали огънет и победили. Затова до ден днеш се играе в огънет — за чудо и за приказ да се помни.”

„Като избягали ургарци от турците в Русия, там немало цръква и конизми на светок Костадин и света Елена. Наближил Костадиновден. Нестинарката Микро Марула немало къде да играе. Молила хората от нейното село да се върнат в Ургари, но хората ги било страх. Немало и с какво да се върнат. Тогава Микро Марула отишла на морето. Немало лодка, немало гемия, немало и параходи като сега. Бягала Микро Марула по брега и плакала. Накрая си свалила махрамата, постелила я върху водата и така доплувала до българския бряг. Върнала се в селото на светок Костадин. Запалила огън и играла. Подир нея след време се върнали и другите ургарци. Тая Микро Марула била баба на нестинарката баба Нуна”.

В друг вариант се загатва, че нестинарството е пренесено от другия бряг на Черно море. „Микро Марула била от Русия. Отишла на морето. Опенала ръченикът си върху одъта и преминала Черно море. Дошла в Ургари и тя първа играла в огънет. От нея останало нестинарството...”

Наред с изследователите, докоснали се до същността на нестинарството — професор М. Арнаудов, Росица Ангелова, д-р Ем. Шаранков и други, от нестинарството са почерпили сюжети за художествени произведения Константин Петканов, Дико Фучеждиев. По разказ на Константин Петканов е композирана танцовата драма „Нестинарка”. Ако трябва да се говори за най-българската симфонична творба, шедьовър в българското музикално изкуство, това е танцовата драма „Нестинарка” от Марин Големинов. Композиторът е проникнал до най-вглъбените чувства на нестинарската вяра, на нестинарското себеотдаване.

Чисти в мислите си, искрени във вярата си, нестинарите никога не са злоупотребявали с положението си. В тяхната дейност и постъпки е липсвала материална корист. И ако някои от наблюдателите са правили опит да доказват обратното, говори колко малко са вникнали в религиозно-психологическите предпоставки на нестинарството, и че наблюденията им са повърхностни, отдалеко. Това особено се отнася за „ревностните” пазители и съблюдатели на християнството, както и за „безкористните” носители на идеите за социално равенство.

Древният български обичай и чистата вяра на почитателите му вече са забравени. Доколкото е известно в представите на съвременника, нестинарството е „атракция”, „спектакъл”.