Фолклор, хора

Jun. 12, 2016

В миналото всеки район и дори всяко село е имало специфична „мода“, .т е. елемент в народното облекло, който го отличава от другите било то в цветови аспект или пък в бродерията.

Днес в България разграничаваме 7 отделни културни области – Добруджанска, Родопска, Пиринска, Северняшка, Странджанска, Тракийска и Шопска. Всяка от тях е носител на уникална самобитност и специфични характеристики. При формирането на техните отличителни белези в миналото, наред с обичаите, музикалните инструменти, песните, поговорките и езиковите особености, традиционните костюми в различните фолклорни области се налагат като значим етническо-определящ и социално-разграничаващ фактор. Народното облекло се приемало не само за символ на принадлежност към вяра и език, а и като своеобразен документ за самоличност на отделния индивид и свидетелство за културната история на даденото населено място.
Днес познанието за бита и фолклора на родния ни край, най-често придобито от разказите, спомените и вещите на нашите баби и дядовци, заздравява емоционалната ни връзка със земята и с всичко, що е достойно да носи пред себе си думата „българско“. Следващите редове ще посветим на онова явление, което днес наричаме „мода“, но родното историческото време ще запомни под името „народна носия“.
Добруджа. За житния край казват, че дава етнографска картина на половин България и че наред с предимството си да е сред най-богатите в материално отношение, регионът е с процъфтяващ духовен и културен живот. Това оставя своя отпечатък и върху добруджанската носия, чието видово разнообразие днес отдаваме на многообразието от етнически групи, всяка от които успява да съхрани своите специфични белези. Съществуват обаче общи елементи в народното облекло – форма, украса и начин на изработка, които биха могли да се обединят под името общобългарски етничен стил. За Добруджа, подобно на останалите фолклорни области, е характерно разделението на семеен, социален, възрастов и обреден принцип. Интерес представляват някои видове празнични носии, например лазарските, които съществено се отличават от същите в другите краища на България. Украсата на добруджанските е впечатляваща – изработени са от синчани, сребърна накити, а цветовото съчетание е типично само за североизточните части на равнината. Акцентите в булчинските украси на дрехите също са специфични, а булото е червено, за да предпазва от злото. Традицията повелява булката да има две ризи, едната от които е с незавършена бродерия, тъй като според народните вярвания многото хубост привлича лошите очи. Незавършената риза бабите считат за недостатък, кусур, който отблъсква злите сили.
Някои връхни дрехи у добруджанските мъже и жени си приличат по кройка, цвят и название и разлика често може да се открие само в по-богатата украса на женските одежди. Те обикновено представляват червен сукман с бродерия или пола с елече; дълга бяла риза от памучен плат; вълнена престилка, най-често черна и с бродерия; жълта кърпа или шапка, т.н. качуло, което наподобява гребен на петел.
Мъжката носия е от т.н. тип „белодрешна“, който е определен от светлия десен на дрехите. Тя е лека и прилепнала към тялото. Състои се от бяла риза; тесни крачоли от бял вълнен плат; червен вълнен пояс; цървули и черен калпак.

Пирин. Мнозина я определят като най-страховитата планина у нас. Този величествен образ, който векове наред е съхранен в представата за Пиринския край, оживява в изработката и украсите на пиринската носия. Природният дар на оградните котловини и долините на реките Струма и Места, по които главно са разположени селищата, засилват красотата на пиринчанката. Нейните одежди се състоят от риза; горна дреха от бял памучен плат с къси ръкави, наречена „клашник“; червен или ивичест вълнен пояс; дълга и тясна престилка, избродирана с цветни мотиви; кърпа, вързана под косите; шарени чорапи и изобилие от накити – ушници, пафти, пендари и коланчета.
Бялото и червеното са цветовете, които преобладават и в носията на мъжете от този край. Обути в т.н. „беневреци“ или „чешири“ – гащи с тесни крачоли и плътно прилепнали до горе, позволяващи по-висока игра и гъвкави подскоци, пиринските юнаци се славят с изяществото на движенията си в танцовото изкуство. Леката и стегната носия е допълнена от горна част с по-широка кройка от останалите дрехи, спускаща се под пояса и в някои случаи достигаща коленете. Червеният вълнен пояс е опасан стегнато, а черният калпак завършва облика на костюма.

Родопи. Планината-майка омайва със заоблените си била, чиито меки и хармонични форми залягат дълбоко и във фолклорните елементи и мотиви. Родопската носия е със славянски произход и това личи в техниката, кройката и очертанията на везбените и тъканни орнаменти. Производството и ползването на народната носия в Родопския край съществува в значително дълъг период и изчезването му се свързва с оттеглянето от занаята на последните терзии. Поради хладния планински климат и силно развитото овцевъдство в региона, дрехите са изработени предимно от вълнена тъкан.
Носията на родопчанката спада към т.н. сукманен тип. Характерно за него е, че върху ризата от бяло платно се носи дълга дреха от черен или тъмно син шаяк, наречена „вълник“. Вълникът е богато извезан със сърма и гайтани, а върху него се облича трети кат дреха – елече с ръкави, наречено „мерсжан“. Поясът на кръста е пъстър, обикновено с преобладаващ червен цвят, съответстващ с този на кърпата и престилката, и с широчината на педя. Престилката се препасва над пояса и десенът й винаги е почти еднакъв – преобладават жълтия, оранжевия, керемиденочервения цвят, в които са втъкани квадрати. На главата си родопчанките носят винено-червена кърпа, която покрива половината чело и почти цялата коса. Краката им са обути с шарени вълнени чорапи и шаячни терлици, везани с кожени кондури и сърма.
Дрехите на мъжете от Родопския край са в по-тъмен десен и спадат към типа „чернодрешни“. Шаячни и бозави на цвят, потурите са прибрани към тялото, а дъната им са средно дълбоки или плитки, с джобове, обримчени с гайтанена бродерия. Ризата е от бяло платно, без бродерия, като само тясната правоъгълна яка е обшита с цветен ширит. Черни гайтани обточват шевовете, гърбът и предницата на елечето. Широк керемидено червен пояс застъпва отгоре елечето и потурите, а най-отгоре се облича връхна дреха с тесни ръкави, наречена „доланма“. На краката се навива т.н. „навой“ – бяло платно, което се пристяга с черни козиняни върви, установяващи определени фигури. Цървулите на родопчани са от сурова говежда кожа, а калпакът, също кожен, се нарича „ гугла“. На някои места го заменят с плетена шапка с геврен на темето.

Северняшки край. Единният природен и териториален комплекс на китната равнина на юг от Дунав съвсем не е предпоставка за слабо видово разнообразие на традиционни народни носии. Характерните особености на всяко от седемте славянски племена, участвали в образуването на Първата българска държава, оставят незаличим отпечатък не само върху общественото устройство през следващите векове, а и върху видовата многоликост на народното облекло. Още в обществата с първобитнообщинен строй, облеклото е било един от най-ярките отличителни белези на отделните племена и родове и тази символика се запазва през целия период на използването на северняшката носия, който продължава почти до началото на 20-ти век.
Костюмът на жените от този край е от т.н. „двупрестилчен“ тип. Характерно за него е, че се състои от предна и задна бродирани престилки. Задната северняците наричат „бръчник“ или „задна завеса“ и е изработена от бродиран памучен плат с плисета, кадифе, златни ширити и дантела. Дължината на бръчника е различна в различните региони – увеличаваща се от запад на изток. Западните престилки са по-пъстри, с преобладаващ червен цвят, а десенът на източно-дунавските е по-тъмен. Предната престилка се нарича „фута“ и интересно за нея в географски план е, че по поречието на река Вит, в Средна Северна България, се носят по две предни престилки. Ризата на дунавските моми е от памучен плат, бродирана е с дантела на ръкавите, а полата е от червен вълнен плат. Макар вълната да е сред избираните тъкани, в някой региони, особено в предпланинските, този вид двупестилчена носия се е употребявала като сезонно облекло през лятото, а зимата се е заменяла със сукманена носия. Процесът на разграничаване на летни и зимни облекла започва да се формира след Възраждането, когато носията придобива все повече социална функция.
Преди да настъпи този период, до средата на 18-ти век, в мъжкото традиционно облекло, особено в южните региони на България преобладава белият цвят. През средата на 19-ти век белодрешната носия се разпространява на запад от река Искър и в някои региони на изток от нея.
Мъжкият северняшки костюм се състои от тесни гащи, които под влияние на венецианската мода са наричали „беневреци“. Ризата – бяла и памучна, е била богато украсена, а отгоре й се е носела бродирана дреха без ръкави или с ръкави до лактите, наречена „джамадан“. В съчетание с украсата на горната дреха е бил и поясът – червен на цвят, а в студовете северняците са носели дълги го колената горни дрехи с цял ръкав или с такъв до лакъпя.

Освен белодрешна, в някои региони се е носела и чернодрешна носия. Плод на абаджийското производство през възобновителния период, характерен за нея е тъмният цвят на тъканите за горни дрехи. Постепенно тя се разпространява в страната откъм югоизток, измествайки старинната белодрешна носия.

Странджа. Планината на тайните и на широкозлатите и заоблени ридове, долепила своите западни склонове до Тракийската област, е представена от народна премяна, силно наподобяваща носената в низината. Богатите краски и пъстроцветни съчетания в елементите на странджанската носия хващат окото и внасят разнообразие и индивидуалност в излъчването на странджанци.
Женската носия е сукманена, красиво съчетаваща цветовете на трибагреника. Основният елемент – сукманът, е от вълнена тъмноцветна тъкан със затворена туникообразна форма. Полите и пазвите на сукмана са с богата украса от сплетени разноцветни върви, гайтани или дантели, изработена е от везмо или е с пришити цветни сукна. Предната престилка, наречена „фуста“ обикновено съчетава няколко цвята – бяло, зелено, червено и жълто, за да постигне контраст спрямо тъмния плат на сукмана. Част от костюма е и вълнения пояс, който също е цветен – червен, оранжев или тъмно винен.
Облеклото на странджанските момци е чернодрешно. Бялата риза е наметнат с горна дреха – елек или аба от черен вълнен шаяк. Абата представлява къса до пояса вълнена дреха, която обикновено е с ниска яка и приляга до тялото, а ръкавите й са дълги и тесни. Широката кройка е типична за потурите, които поради увисналото дъно някъде се наричат „шалвари“. Изработени са от черен гайтан и са богато украсени, а в горния си край са препасани с червен пояс.

Тракия. Красота изпълва погледа нашир и надлъж. Тя звучи и в мелодиите на низината, в медните звуци на житните класове и на овчарските свирки. Във фолклора на тракийците в пълна степен се разгръща изяществото на народното творчество, съхранявало българския дух векове наред.
Хубави и горди са, казват, тракийските моми. Пременени в дълга риза от бял памук с изящна бродерия, подобно на българските в другите фолклорни краища, от тях струи нежност, жизнерадост и веселие. Върху ризата си в миналото са носили сукман, изработен от червен вълнен плат с орнаменти от черно бродирано кадифе и черен гайтан. Престилка от черен вълнен плат с бяла дантела покрива предната страна на сукмана, а кръстът е обгърнат с тесен пояс с втъкана в него шарена кърпа или колан с пафти. Украсата на главата е богата – венци, китки, монети, мъниста и пера, като някъде се носят и шапчици, покрити с кърпа.
Мъжката тракийска носия е от чернодрешен тип и се състои от черни потури с гайтани, червен или зелен вълнен елек с черни орнаменти и памучна бяла риза. Тя е изпъстрена с червени, сини, оранжеви, бели и зелени цветове, а орнаментите предимно са червени, с растителни мотиви. Червен или вишнев е цветът на вълнения пояс, а калпакът – черен и от овчи кожи.

Шопски край. Витоша – „тъй загадъчна и нежна“ и така различна като форма на релефа от Софийското поле. Кой би предположил, че тези, гледащи една на друга от различна височина местности, биха могли да създадат единен и уникален по рода си фолклор. С планински дъх и полска яркоцветна гама се отличава шопската народна носия.
Жените във всички шопски региони са носили сукманен тип носия. Изключение прави Кюстендилският край, където носията е саичена.
Традиционният набор от дрехи се е състоял от дълга везана риза от бял памучен плат, чиито ръкави се разширяват надолу; черен или син вълнен сукман с бели или червени шевици от вълнен шнур под формата на плитка. Поясът, в зависимост от сукманената одежда, също е син или черен с бял или червен гайтан. В Граовско сукманът е черен и местните го наричат „литак“.
Народната носия, носена от мъжете в Шопския край е белодрешна. Бяла и памучна, бродираната риза се е носила под син или черен елек с гайтан, подобно на женската дреха. Панталонът е тесен и е изработен от бял и груб вълнен плат – шаяк, а украсата е с бял или черен гайтан. Подобно на естествения природен пояс, обграждащ Софийското поле, черен или червен вълнен пояс е препасвал през кръста шопските момци.

Jun. 6, 2016

Духови народни инструменти с единична пластинка – пискун

Гайда

Гайдата е мехов духов народен музикален инструмент, познат още в древната култура на азиатските робовладелски страни. Разпространена е най-вече в Индия. През 17. и 18. век тя е употребявана на Запад (Франция) и в художествената музика. Композиторите Рамо и Люли са я използвали в своите опери и балети. И до днес тя се среща в почти всички европейски народи. В Италия и Франция се нарича cornemuse , в Англия и Шотландия – bagpipe , в Холандия – dudelsack , в Чехословакия – дуди, в Полша – коза, в Украйна и Белорусия – дуда, в Молдавия – чимпой, в Русия – волинка, в Германия – sackpfeife и т. н.
Съществуват сведения за гайдата по нашите места още от първи век пр. Хр.. Древногръцкият географ Страбон е отбелязал музикалността на южните славяни и тяхното изкусно свирене на гайди и свирки. Гайдата е била употребявана още при старите траки. У нас е била широко разпространена и през османското робство. За това говорят редица документи на хора, пътували през България за Ориента и записали впечатленията си за българските танци и свирни по мегданите. Например полският посланик Христофор Сбератски, минавайки през България на път за Цариград, отбелязал в своя дневник: "... едни скачат, други гайди уловили, а момци и девойки сред свирците пеят..."
В бита на българина този народен инструмент е играл важна роля. Той е съпровождал всяко значително събитие в личния му и обществен живот.
След кавала и гъдулката гайдата е най-популярният народен инструмент у нас. Среща се почти във всички етнографски области на страната. Най-добрата гайдарджийска школа може да се посочи в Южна България – Тракия и Странджа, и Североизточна България – Лудогорието (Делиормана) и Добруджа. В Родопите е разпространена тъй наречената "каба"-гайда, характерна с ниската си звучност. В България гайдата се използва, от една страна, като солов инструмент, а от друга – за съпровод на народни певци (особено в Родопския край, и то понякога с две и повече гайди) и в оркестъра от народни инструменти заедно с кавали, гъдулки, тамбури и др.

Техническо устройство

Гайдата се състои от: мех, главини, духало, гайдуница, пискуни и триставно ручило.
Мехът е направен от ярешка или агнешка кожа. Той служи за завързване на трите главини, в които се вмъкват духалото, гайдуницата и ручилото, както и за вкарване на въздуха от страна на изпълнителя. Главините са три, направени от дряново дърво или от рога на елен, коза, вол и др. Те служат за завързване на меха и за вмъкване в тях шийките на духалото, гайдуницата и ручилото.
Духалото представлява едноставна малка конусовидна тръба със съединителна шийка за вмъкване в главината. На долния край на шийката е поставена малка кръгла кожена клапа. Тя служи да запуши отвора на духалото, когато изпълнителят си поема дъх.
Гайдуницата – най-важната част на гайдата – е дървена конусовидна (отвън и отвътре) продълговата тръба. Тя се изработва от дряново или сливово дърво. На горния й край се намира съединителна шийка с малко каналче, в което се поставя стройката (пискуна). Върху лицевата страна на гайдуницата са разположени 7 пръстови дупки, а на обратната страна (срущуположно на първата малка дупчица) – една за палеца на ръката. Характерна и много важна за гайдуницата е малката пръстова дупчица на лицевата страна. През нея е прекарана малка тръбичка от паче или кокоше перо, която гайдарите наричат "глашник" или "мърморец". Благодарение на нея и чрез различните комбинации на пръстите се получават всички тонове по протежение на целия обем на гайдуницата.
Пискунът е цилиндрична тръбичка, направена от тръстика, скоклика или бъзово дърво. Горният му край е запушен с восък или корк, а долният е отворен за преминаване на трептящия въздух. По тялото на пискуна е прорязано езиче. То е източник на звука. На долния край на пискуна върху езичето и тялото са намотани тънки памучни конци дотолкова, доколкото да държат пискуна прилепнал о стените на каналчето в шийката на гайдуницата. Тези конци играят роля и при настройването. Когато се намотаят по-високо по езичето и тялото, пискунът свири по-високо, а когато се намотаят по-надолу, той свири по ниско.
Ручилото представлява дървена цилиндрична триставна тръба, изработена също от дряново или сливово дърво. По него няма дупки. То се състои от три различни по дължина и външна форма части – сглобки, или както ги наричат гайдарите – "еклемета". Първата част е с две съединителни шийки – едната, по-къса и по-дебела (в която е поставен пискунът), се вмъква в главината на меха, а другата – по-тънка и по-дълга, се вмъква във втората част на ручилото. Втората част има само една съединителна шийка, която служи за връзка между втората и третата сглобка. Последната, трета част е без шийка. На десетина сантиметра от долния край тя разширява диаметъра си, за да резонира исовия тон. По всяка съединителна шийка са намотани конци или е поставен корк дотолкова, колкото да се задържат частите стегнати една в друга и при настройване с лекота да се скъсява или удължава ручилото. Пискунът на ручилото по устройство е като този на гайдуницата, но е почти двойно по-голям по дължина и вътрешен диаметър на тръбичката. Ручилото служи за произвеждане на исовия тон, който придружава мелодията от гайдуницата.
Произвеждането на тона посредством пискуните в гайдуницата и ручилото на гайдата става по следния начин: струята въздух, изтласквана от меха към пискуните, привежда в трептене езичето (пластинката) на пискуна, което от своя страна предизвиква трептения на въздшния стълб в канала на гайдуницата и ручилото.
Силата на въздушната струя, която минава през пискуните, се регулира едновременно от устата, която вкарва чрез духалото въздух в меха, и от лакътя, който притиска меха до тялото.
При отпушване и запушване на дупките на гайдуницата въздушният стълб в канала се скъсява или удължава и по този начин се получават различните по височина тонове.
Гайдата има тази особеност, че като мехов духов инструмент и поради устройството си свири само силно. Друга динамика не може да се постигне. Свиренето на гайда е по-сложно – гайдарят извлича тоновете само чрез различните комбинации на пръстите по дупките на гайдуницата.
В оркестъра от народни инструменти се използват гайди с различна височина. Последната зависи както от големината на гайдуницата, ручилото и пискуните, така и от вътрешния диаметър на каналите им. По-късата гайдуница с по-широк вътрешен конусовиден отвор на канала (отгоре надолу) произвежда по-високи тонове, а по-дългата гайдуница с по-тесен отвор на канала произвежда по-ниски тонове. Апликатурата (пръстовката) и начинът на свирене са еднакви за всички гайди.
Гайда от сол*
* – В оркестрите от народни инструменти при държавните и самодейни ансамбли за народни песни и танци и Държавното средно музикално училище за народни инструменти в гр. Котел за обучение и нотно ограмотяване на изпълнителите на гайда е възприета измежду различните по големина гайдуници тази с основен тон сол и с тонов обем от сол на първа до ла на втора октава (една нота) реална звучност. Това е направено, защото на нея се свири с лекота както от възрастни, така и от деца и най-важното, защото тя най-добре изявява своите технически и художествени възможности в сравнение с другите по-големи или по-малки гайдуници. Според решението на Конференцията по проблемите на оркестъра от народни инструменти гайдуниците от сол ( G 1) и ре ( D 1) реална звучност стават транспониращи по отношение на до (С1) гайдуница.
В практиката е възприето гайдите да се назовават от сол, от ре и т. н. като в партитурата се пише реалната им звучност, но в щима нотите се транспонират за оная гайдуница, на която първоначално е нотно ограмотяван изпълнителят.

Най-разпространената и употребявана гайда в държавните и самодейни оркестри от народни инструменти в страната е гайдата от сол. Обемът й е от сол от първа до ла от втора октава. наричат я още "средна гайда". Дължината на гайдуницата на сол гайда е различна, а основният й тон се обуславя от дължината и ширината на вътрешния конусовиден канал.
За гайда се нотира на сол ключ и се пише арматура.
Грифовата таблица на гайда от сол показва хроматичния й звукоред.
От хроматичния звукоред липсва тонът сол-диез от втора октава. Тоновете сол-диез и си-бемол от първа октава се произвеждат малко трудно, за което е необходимо гайдарят да прави системни упражнения до пълното им овладяване.
Някои гайдари при бързо или бавно темпо произвеждат тона до-диез от втора октава на сол гайда с бързо полузапушване и отпушване на четвъртата дупка отгоре надолу с показалеца на дясната ръка, но тонът не е стабилен и не винаги е верен. При самостоятелно свирене (със съпровод на ручилото) това много не се чувства, но в оркестъра от народни инструменти този тон, получен с така наречената “кърма”, е фалшив, затова с комбинация на пръстите така, както е показано в грифовата таблица, до-диез от втора октава се получава абсолютно верен.
По протежение на цялата гайдуница отгоре надолу и обратно всички полутонове се получават като след изсвирения диатоничен тон се вдигне само показалецът от малката дупчица с мърмореца. Тогава полутонът веднага прозвучава верен и стабилен. Така се постъпва за всеки полутон по целия тонов обем на гайдуницата.
Благодарение на участието на гайдата в оркестъра от народни инструменти практиката наложи и помогна да се потърсят и открият отдавна неизползваните тонове сол-диез и си-бемол от от първа октава и до-диез от втора октава. Сега гайдуницата от сол разполага с почти пълния тонов обем (без сол-диез от втора октава).
Гайдата от сол е характерна с оригиналната си ярка, светла и до известна степен резлива звучност. Тоновете от сол от първа до ре от втора октава (границите са относителни) са слаби, малко матови и не много изразителни. В този регистър гайдата се свързва добре с гъдулки, тамбури и кавали в до.
От ре от втора до ла от втора октава тоновете са светли, ярки и изразителни, звучат силно, даже кресливо. В този обем сол гайда се свързва също много добре с гъдулката, тамбурата и кавала.

Художествени и технически възможности на гайда от сол

Гайдата е най-капризният инструмент в народния оркестър, затова от изпълнителя се изисква майсторското й владеене и много съобразителност.
Както казахме, поради нейното устройство всичките й тонове звучат силно. Оттук и ограничените й художествени възможности. Въпреки това могат да се постигнат някои динамични нюанси. Например при изпълнение на бавни народни мелодии дясната ръка с полуприсвита шепа може плавно да се приближава до пръстовата дупка, от която звучи тонът ре или ми от втора октава и също така плавно да се отдалечава, от което силата на звука се увеличава или намалява. При гайдата няма пренадуване, а от това нито октавиране, нито квинтуване както при кавала и други духови инструменти.
Глисандото е възможно и звучи много хубаво, особено при свирене на бавни народни мелодии. Вибратото (разлюляването на тона) се получава при гайдата чрез бързо и равномерно леко движение нагоре и надолу на показалеца на лявата (или дясната) ръка върху първата дупчица с “мърмореца”. Прекаленото вибрато, което заприличва на трилер, изменя характера на стилното свирене на гайдата и нарушава изразителността на мелодията.
Гайдата от сол притежава добри технически възможности. Може да изпълнява скокове на различни интервали, да свири трилери, диатонични пасажи (хроматичните по-трудно, когато темпото е много бързо). С лекота свири също бавни и бързи хороводни мелодии с много и най-различни украшения (мелизми). Поради техническото си устройство гайдата свири почти винаги легато. Тук въздушната струя не може да се прекъсва. Все пак изпълнението на стакато е възможно и е ефектно. То се свири по следния начин: пръстите запушват всички дупки на гайдуницата, а долният й отвор се запушва върху коляното. При това положение се отпушва бързо, кратко и отсечено само пръстовата дупка за желания тон. На некачествено изработени гайдуници някои тонове не звучат чисто или въобще не се получават.
Сол -гайда е подходяща за оркестъра от народни инструменти. Тя е носител най-вече на мелодията и много рядко на хармонията. Често изпълнява лежащи (педални) тонове. Тази гайдане се използва за съпровод на народни певци поради високия й строй и голямата й звукова сила.
За опазването на художествените и техническите възможности на гайдата трябва да се анализират партитурите на оркестрите от народни инструменти при Държавния ансамбъл за народни песни и танци – София, на Българското национално радио и телевизия, на Държавния ансамбъл “Пирин” – Благоевград, на изтъкнатите самодейни народни оркестри в Толбухин, Горна Оряховица, Плевен, Стара Загора.

Настройване на сол-гайда при свирене с ручило

Сол -гайда се настройва по следния начин: исовия тон от ручилото (ре от малката октава) по отношение квинтовия тон на гайдуницата (ре от втора октава) звучи две октави по ниско, а по отношение основния тон на гайдуницата (сол от първа октава) ручилото звучи кварта плюс октава по-ниско. Практически настройването се извършва така: дясната ръка скъсява или удължава триставното ручило посредством съединителните шийки, а лявата ръка прикрепя меха към тялото и поставя върху гайдуницата пръстите за тона ре от втора октава, по който ручилото се настройва.
Ако при настройването ручилото се окаже късо или пък дълго, тогава се изважда пискунът, конците се развиват или навиват по езичето и тялото му дотолкова, колкото е нужно за прозвучаване на желания верен исов (бурдониращ) тон.
В процеса на свиренето често се случва разстройване на гайдуницата (особено тоновете ла от първа и фа-диез от втора октава) по отношение исовия тон на ручилото. Ако причината е в ручилото, то трябва да се скъси или удължи, а ако е в гайдуницата, тогава върху горния край на пръстовите дупки на тоновете ла , фа-диез (или други тонове) се поставя малко восък или специално пръстенче от мешинка (мека кожичка), които се местят нагоре или надолу по дупката и регулират височината на тона. Ако пък причината е в пискуна на гайдуницата, тогава се развиват повече или по-малко конците по езичето и тялото толкова, колкото е необходимо за прозвучаването на верния тон.
В оркестъра гайдата свири без исовия тон (ручилото е запушено и мълчи), защото постоянното му звучене пречи на смяната на тоналностите и хармонията в дадена музикална пиеса.

Кратки методически и практически указания за свирене на сол-гайда

За изграждането на един гайдарджия като добър изпълнител са нужни музикалност, воля, упоритост при овладяване на гайдата и свиренето по ноти, вслушване в съветите на водещия обучението. Желателно е инструменталистът да изучава солфеж и елементарна теория на музиката, което ще му помогне да овладее по-бързо нотното писмо и ще повиши музикалната му култура. Той трябва да заучава по слух много народни мелодии, хора и ръченици, изпълнени от изтъкнати гайдарджии по радиото и телевизията, от грамофонни плочи и магнитофонни записи. Там, където има условия, да изучава и облигатно пиано. Водещият обучението да подхожда индивидуално към всеки ученик и навреме да отстранява допуснатите грешки.
Още в началото на обучението да се обърне внимание на правилната стойка на тялото и държането на гайдата. Това е от голямо значение за получаването на стабилни тонове и добиване на добра техника. Стойката на тялото трябва да бъде непринудена, естествена, без издаване напред гърдите или корема. При обучението да се свири предимно седнал, защото е по-малко уморително и по-удобно за бързо запушване на долния отвор на гайдуницата върху коляното. В случаите, когато изпълнителят е прав, тежестта на тялото да пада върху левия крак, а десният да бъде изнесен малко вдясно и напред. При седнало положение гайдарят седи на края на стола, без да опира гръб на облегалото и без да кръстосва краката. При вкарване на въздух през духалото в меха изпълнителят да не издува бузите си, защото е неправилно и грозно.
Водещият обучението запознава в началото ученика с инструмента и дава указания за неговото поддържане и съхраняване. След това му обяснява правилната постановка на тялото и държането на гайдата. Най-напред ученикът започва упражнения с надуване на меха, без да свирят гайдуницата и ручилото. След известно време се пристъпва към свирене с гайдуницата, но без исовия тон на ручилото. За равномерното изтласкване на въздуха през пискуна в гайдуницата и за получаване на чисти и верни тонове е необходимо да се правят системни упражнения дотогава, докато това стане естествен навик у гайдарджията.
За начинаещи гайдари обучението на сол-гайда започва с тоновете ла от втора до до от втора октава в низходяща посока, защото тези тонове се получават най-лесно. По-късно се преминава надолу до основния тон на гайдуницата – сол от първа октава. Едва след това се свирят упражнения със скокове на различни интервали.
Правилната постановка на пръстите е важна предпоставка за сигурното техническо овладяване на гайдата. Пръстите на двете ръце се нареждат върху гайдуницата по следния начин: Лявата ръка се слага отгоре на гайдуницата до главината. С палеца се запушва единствената задна пръстова дупка, срещуположна на малката дупчица; показалецът се слага със средната става върху първата (отгоре надолу) дупчица с мърмореца; средният пръст със същата става се поставя върху поредната дупка надолу, докато безименният запушва с първата си става следващата дупка; кутрето остава свободно. Дясната ръка подпира гайдуницата по средата с палеца, а показалецът, средният, безименният и кутрето запушват останалите дупки. Първите три пръста запушват дупките със средната си става, а кутрето – с първата. При свирене пръстите не се вдигат по-високо от 1-2 см. над дупките.
Отделянето един от друг на тонове с еднаква височина се извършва чрез бързо и леко докосване на отворената дупка с вдигнатия над нея пръст.
Гайда от ре
Дългогодишната практика на оркестрите от народни инструменти при държавните и самодейни оркестри за народни песни и танци у нас показва, че най-много се наложиха и се използват гайдите от сол и от ре. Затова още в началото на обучението едни начеващи гайдари трябва да се обучават и свирят на сол, а други на ре гайдуници. (За начинаещия гайдар обучението на ре-гайда започва с тоновете ми от втора октава до сол от първа октава в низходящ ред, защото тези тонове се получават най-лесно. По-късно се преминава до основния тон ре от първа октава). Това е голямо улеснение не само за самите гайдари-изпълнители и за водещите обучението, а и за диригентите, композиторите и за всички, които аранжират и оркестрират за оркестър от народни инструменти. Така се практикува вече 15 години в Държавния ансамбъл за народни песни и танци – София, в Държавния ансамбъл “Пирин” – Благоевград, и в много други изтъкнати самодейни народни оркестри в страната.
Двете гайди от сол и от ре са равностойни и самостоятелни по участие в оркестъра от народни инструменти. За гайдата от ре се нотира също на сол ключ и се пише арматура. Тоновият й обем е от ре от първа до ми от втора октава (реална звучност). В сравнение със сол-гайда тя свири с кварта по ниско.
Когато в дадена музикална пиеса се наложи един гайдар да свири по ноти поотделно на сол и ре-гайдуница, се прави следното: ако гайдарят е обучен на сол-гайдуница (реална звучност, а трябва да свири на ре-гайда, нотите от партитурата се пишат в щима (за ре-гайда) кварта по високо. Изпълнителят свири написаното с пръстовката на сол-гайдуница, а тоновете звучат кварта по-ниско, т. е. с реалната звучност на ре-гайда. Ако пък гайдарят е обучен да свири само на ре-гайдуница (реална звучност), а трябва да свири на сол-гайда, тогава пък нотите от партитурата се пишат в щима кварта по-ниско от тези за сол-гайда. Написаното се свири с пръстовката на ре-гайда, а тоновете звучат кварта по-високо, т. е. с реалната звучност на сол-гайда.
Грифовата таблица на ре-гайда показва хроматичния й звукоред.
В хроматичния звукоред липсва тонът ре-диез от втора октава. Тоновете ре-диез и фа-диез от първа октава се получават също малко трудно, за което са необходими упражнения до пълното им овладяване.
В регистъра от ре до ла от първа октава (границите са относителни) тоновете звучат малко слабо, тъмно и матово.
Ре -гайда е характерна с оригиналната си ниска, мека и приятна звучност. Тя е носител и на мелодията, и на хармонията. Използва се за изпълнение както на шопски хора, ръченици и др., така и за съпровод на народни певци.
Всичко казано за устройството, звуковата сила, характеристиката на тоновете, изпълнението на диатонични и хроматични пасажи, художествени и технически възможности и настройването на гайда от сол, се отнася изцяло и за ре-гайда. Настройването на ре-гайда за свирене с ручило става по същия начин, но с тая разлика, че звучи с кварта по-ниско от сол-гайда.
Използването на сол и ре-гайди в оркестъра от народни инструменти (с многогласно свирене) с оригиналната им звучност и характерни тонове допринася много за богатия колорит на оркестъра. Двете гайди се свързват много добре с другите инструменти. В сравнение с гъдулката, тамбурата, кавала те са тоново по-ограничени. Освен изпълнението на тонови пасажи в оркестъра, често удвояват мелодията на другите инструменти.
Когато се пише партитура и се поставя динамика, да се има предвид специфичността на гайдата, а именно, че свири винаги с пълна сила.
Освен описаните две гайди, срещат се и други – по ниски от ре и по-високи от сол-гайда. Но те се използват най-често за самостоятелно свирене, за съпровод на народни певци, а при специални случаи – и в оркестъра от народни инструменти. Такава е например ниската до-гайда, която се отличава от ре-гайда само по това, че свири един тон по-ниско, а по отношение на сол-гайда – квинта по-ниско. Тоновият й обем е от до от първа до ре от втора октава. В Родопския край е разпространена известната и оригинална ниска (”каба”) гайда с тонов обем от си-бемол от малката до до от първа октава (реална звучност). Има и по-ниски гайди, но те са изключение. Съществува и висока (“джура”) гайда с тонов обем от ла от първа до си от втора октава. Ла-гайда е красиво цветче в оркестъра от народни инструменти.
Бас-гайда
С оглед разширяването на диапазона на гайдовата партия в оркестъра от народни инструменти за пръв път през 1957 г. Борис Дракев, оркестрант при Държавния ансамбъл за народни песни и танци – София, изработи сполучлива нова ниска бас-гайдуница, голяма колкото ручилото на сол-гайда. Начинът на свирене е както при другите гайди с тази разлика, че пръстовите дупки са на по-голямо разстояние една от друга и тоновете звучат октава по-ниско от тези на ре-гайда. За бас гайдата се нотира на басов ключ (фа). Тоновият й обем е от ре от малката до ми от първа октава.

© Тодор Прашанов, "Българският оркестър от народни инструменти". Изд. Музика, С., 1983

Apr. 14, 2016

орк Стралджа - Чочова ръченица

Mar. 26, 2016

Варненско хоро (9/8), Крепи се (2/4)

Mar. 23, 2016

БУЧИМИШ ХОРО - SOUTH BULGARIA